От Президентството се обадиха с пратка. Вътре намерих обектив. Влади Балевски, Част I

„Израстнах с фотоапарат в ръце. Дядо ми имаше силно изразено хоби – фотографията. Именно затова моята майка стана фотограф. Съвсем естествено, когато завърших гимназия, реших, че това е и моят път – исках да уча фотография в София. Виждах обаче как майка ми едва свързва двата края в онова време на немотия след промените и разбрах, че с фотография не се живее. Затова смених посоката – Военното училище в София. Завърших го – мога да карам влак! Година след гимназията ме приеха в УНСС. В деня, в който се записах, само час след като си казах *5 години ергенски живот*, съвсем непланирано срещнах бъдещата си съпруга. Шест месеца по-късно бяхме семейство, а година и малко след това – родители. През април 2016 година ще направим 20 години щастлив брак.

Като млади живеехме в много трудно време – Жан Виденовото. Тъкмо се беше родила първата ми дъщеря, а ние нямахме пари дори да изкараме месеца. Не можех да спя. Работех много, но нямаше как да заделям пари. Години наред не бяхме ходили на семейна почивка.

Никога няма да забравя как един ден дъщеря ми дойде при мен и ме попита: *Тате, за какво мечтаеш?*. Работех, впил поглед в компютъра си, както обикновено правех в събота или в неделя. Погледнах я и се натъжих, защото, или трябваше да я излъжа, или да й кажа истината, че не мечтая за нищо. Имах едно единствено, просто желание – да ни стигнат парите до края на месеца.

По това време бях започнал по малко да *хващам* фотоапарата, с който не се разделях в детството си. Снимах за приятели или за удоволствие и много рядко – за пари. Все още снимах на лента и в мен започна да се заражда мисълта за цифров фотоапарат. Започнах плахо да мечтая, но не и за нещо скъпо или голямо. Но както често казвам: *Господ е голяма работа* и умее да ни изненадва по неочаквани начини.

И наистина ме изненада! Поради работата ми като счетоводител, по цял ден бях *забит* пред компютъра. Имах нужда от някаква комуникация и в ICQ се започнах с един човек. Разговорите ми с него бяха като разтоварваща терапия. Един ден той ми зададе същия този въпрос: *За какво мечтаеш?*

Разказах му, че след като със заделени от мен и взети назаем пари съм си поръчал от Америка най-ниския клас цифров фотоапарат, сега мечтая за обектив на CANON. Обектив, толкова скъп, че дори не смея да си помисля за него. Дори за по-евтината му алтернативата, която показах на човека, нямах пари. Още си спомням думите му: *Всичко се случва в този живот. Не се отказвай от мечтите си!*

Един ден телефонът ми звънна, вече имах мобилен. *Добър ден, обаждаме се от президентството. Имате пратка. Елате да си я получите.* Бях шокиран: *Каква пратка? Защо ме търсят от президентството?* Отидох. Получих огромен кашон, широк колкото маса – метър на метър и толкова висок. Прибрах се в къщи и го отворих – дрехи за жена ми, мен и детето. На кашона нямаше адрес на подателя, но казаха, че пристига от държава, много далеч от България. Условието да го получа беше, подателят да остане анонимен. Между дрехите, намерих и обектив – същият този обектив, за който толкова много мечтаех.

Бях шокиран. Беше толкова неочаквано някой да направи нещо голямо за мен. Освен това, как да обясня на жена ми, че човек, когото не познавам ми праща нещо толкова скъпо? Наложи се да направим аудио – конферентен разговор, за да се убеди съпругата ми, че всичко е ОК.

Така започнах да се занимавам с фотография – отново. С този подарък от Господ и от един непознат човек всъщност някой ми сложи крила. Дотогава не бях преживявал нещо подобно.”